Църквите в Пловдив съчетават царственост и уют за миряните

пловдив

Снимка: sl.wikipedia.org

„Свято място пусто не остава“ – тази поговорка със сигурност важи за Пловдивската митрополия и част от възстановените през последните години храмове в Стария град под тепетата.

Гордостта на отец Емил Паралингов е най-вече църквата „Св. Параскева“, от която започва обиколката ни в храмовете в Пловдив. Църквата е създадена в края на 70-те години на миналия век, но е възстановена през 2007 г., когато отец Паралингов е назначен за свещеник там. Днес малката черквичка е чиста и много уютна, истински храм за молитва. Но не такова е било положението само преди седем години. При това всичко е документирано със снимки.

„Попаднах в едно омерзено място, защото храмът е бил обитаван от скитници, наркомани. В центъра на църквата имаше огнище, начупени маси, целият притор беше с чували, пълни със скъсани дрехи, вратата е била разбита. Цяло чудо е, че когато скитниците са живели тук и са се топлили с огън през зимата, не са натрошили уникалния архиерейски трон, защото няма втори такъв в България“, споделя отец Паралингов. По негови сведения уникатът е третият на Балканския полуостров. Такива има в Цариградската патриаршия в Константинопол и в Александрийската патриаршия. Тронът е инкрустиран със седеф и слонова кост, датиран е от края на XVI и началото на XVII в. Иконите в църквата са на Захари Зограф, на Тревненската иконописна школа, на одрински майстори.

Днес отец Паралингов е горд с „детето“ си. „Иска ми се да запазим това място като място на спокойствие, макар и в центъра на Пловдив. Поне по този начин го оценяват поклонници, вярващи и туристи“, казва той и с гордост споделя, че един от скорошните му гости бил германският писател Клаус Кенет – бивш хиндуист, бивш будист, бивш йога, наркоман, хипи.

Към църквата е създадена детска творческа школа, която се събира в събота, но не и през зимата. В началото на всяко занимание на децата се разказва история от Новия или Стария завет. След това те пресъздават чутото с моделиране чрез глина или апликиране на картинки.

Подобна е и историята на църквата „Св. Димитър“. Тя е построена през 1840 г. През последните десетина години храмът е бил обитаван от „добра жена с тежка съдба от времето на комунизма“, както я описва отец Паралингов. Съпругът й е бил генерал от царската армия, а жената е била репресирана.
Тя избрала неизползваната църква за свой дом, но я обитавала с много кучета и котки и всичко, което успеела да събере от кофите за боклук. Митрополит Арсений й осигурил място в дом за стари хора, но тя отказвала да се премести без своята „покъщнина“. Затова останала да живее в църквата до смъртта си, дори и след ремонта й, когато в нея вече се е служело.

Храмът, по подобие на „Св. св. Кирик и Юлита“, е бил предоставен за ползване на руската общност между 1924 и 1964 г. По това време литургиите тук се отслужвали от руски свещеници.

Църквата е уникална със своя мраморен иконостас. Смята се, че през Средновековието на това място е имало манастир. Наследените икони не са били по размери, което означава, че са били от времето, по което храмът е бил манастир. Те датират от края на XVI и началото на XVII в. „Дядо Варлаам е показал в онези тежки времена, че с малко дипломация и с желание може да се постигне много. По негово време се създава ателие за реставрация на икони към църквата“, разказва отец Паралингов.

Храм „Св. св. Константин и Елена“ е бил построен през 1832 г. като манастирски комплекс на мястото на раннохристиянска базилика. Тогавашните ктитори и строители са направили иконостаса по модела на гръцкия православен храм във Виена. Иконите са на Захари Зограф. Смята се, че иконата „Св. св. Константин и Елена“ е чудотворна. Предполага се, че е рисувана през XV в. Иконата се използвала за излекуването на хора, обладани от бесове. Преди години точно до нея имало колона с халки, на които връзвали болните. Те трябвало да пренощуват в храма, а на сутринта се отслужвала литургия. Днес въпросната колона с халките я няма. Не се знае дали това е истина, или просто легенда.

Катедралният храм „Успение Богородично“ е символът на Пловдив. Той е построен през 1840 г., а в него са били наредени икони на Никола Дринчанин, най-известния зограф на Одринската иконописна школа. Всички икони в катедралния храм са негови с изключение на тези на Христос и Богородица. Тук се съхранява копие на иконата на Богородица Божигробска, която е в Пловдив от посещението на цариградския патриарх Вартоломей. Иконите на Христос и Богородица са дарение от Екатерина – съпругата на майор Райчо Николов, който преплувал Дунав по време на Освобождението.

Още от Средновековието св. Марина се смята за закрилница на Пловдив. Затова и храмът в Стария град, който носи нейното име, е един от символите на града. Той е построен през 1856 г., но окончателно е бил изписан две години по-късно. Храмът е ценен с иконостаса си, който е направен от майстори по дърворезба от Гърция.

Още през 1820 г. митрополит Паисий ги поканил да направят нов иконостас, но когато започнали да го монтират, се оказало, че е много голям за тази сграда. Старият храм се оказал малък и тесен. Тогава се взима решение да се направи по-голям храм, но чак по времето на митрополит Хрисант започнало възстановяването на митрополитския храм „Св. Марина“. Другото забележително нещо в храма е камбанарията, която е единствената дървена в България. Тя е строена в края на XIX в. Има предположение, че е дървена, защото майсторите са били от Северна България и Влашко, където този вид камбанарии са типични.

Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *